Меню
Г-н Райчев, вие сте посветил цяла научна работа на сравнението между българския премиер Бойко Борисов и италианския му колега Силвио Берлускони. Във вашия “Компаративен анализ на реторичните похвати на политическото дясно в България и Италия” се занимавате с изследване на езика им и политическия дискурс, в който техният медиен образ и послания съществуват и въздействат. С условието, че ще преведем сложните термини, какво е вашето мнение - приличат ли си Борисов и Берлускони? В българските медии често се прави паралел между тях.
Считам, че Бойко Борисов и Силвио Берлускони имат доста допирни точки, но по някои фундаментални показатели те се различават един от друг. Една от основните разлики е тази, че Борисов не се уповава на своя пиар-екип. За разлика от Силвио Берлускони, зад когото стои един изключително кадърен екип, подготвящ много стриктно неговите речи. Речите на Бойко Борисов изглеждат леещи се от сърцето му. Т.е. той казва това, което мисли. Това се харесва на хората. По тази причина гафовете, които прави, докато говори, са много по-лесни за прощаване, отколкото тези на Берлускони, защото контрастът между това, което италианският премиер импровизира и подготвените му речи, е изключително голям. Между другото Берлускони е известен с гафовете си, които предизвикват политически и дипломатически скандали. Така например през 2001 г. след атентатите в САЩ той заяви, че западната култура е по-висша, а през 2002 г. покани немския депутат Шулц от трибуната на Европарламента да се снима в италиански филм за нацизма като управник на концлагер. През 2005 г. Берлускони каза, че не вярва да има чак толкова coglioni, които да гласуват за леви партии (значението на италианската дума варира от вулгарното название на “тестиси” до “кръгли глупаци”). През ноември 2008-ма при посещение в Москва каза за Обама, че е „млад, красив и дори има тен“. Няколко месеца по-късно заяви, че Конституцията на Италия има нужда от поправка, тъй като когато е правена, е използвана за модел руската. През 2004 г. пък беше казал, че ще използва всичките си качества на плейбой, за да убеди финландския президент Таря Халонен за сключване на споразумения.
Казахте, че казаното от Борисов изглежда като идващо от сърцето му. Само изглежда или той е органичен в мисли и думи?
Най-вероятно Бойко Борисов като всеки един политически лидер зад себе си има стабилен екип от пиари и специалисти, но аз лично смятам, че той е self-made man, т.е. самоизградил се човек. Не мисля, че се уповава много на пиар-специалисти, по-скоро е пиар сам на себе си. Може и да се вслушва в някои от съветите им, но не ги изпълнява докрай.
Нека влезем в детайли – какво в политическото им говорене ги приближава и какво раздалечава?
Една от основните разлики, която съществува в речите на Борисов и Берлускони, е, че когато Берлускони говори, той използва изключително валидни аргументи, в речите му много силна логика. Аргументите на Борисов невинаги са валидни. Това може да се обясни и с политическата традиция в двете страни. В България не се сещам за някой политик, който да е имал изключително добра аргументация в речите си. По-скоро се набляга на емоцията, на невалидните аргументи, на популизма. Докато в Италия не стоят така нещата. Италианският избирател има необходимост да слуша аргументирани изказвания, да види последващи реални действия, отколкото да отправят апел към емоциите му.
Освен като реторика какви други разлики откривате?
В медийния образ на Берлускони присъства елементът “семейство”, който всъщност той сам избра да експонира и експлоатира. Журналистите не се интересуваха от неговото домочадие, докато той сам не ги покани. Италианските медии представяха образа на верен съпруг, човек със задружно семейство, отговорен и загрижен баща. Затова и скандалът, предизвикан от неговия развод и изневерите му, доби такива размери.
В образа на Бойко Борисов семейността отсъства. Той не дискутира връзките си и децата си, не допуска медиите в семейното си огнище. За сметка на това дебело подчертава приятелския си кръг и мъжката дружба и усилено употребява думата “приятел” в интервютата, които дава.
Е, в края на годината Борисов повдигна завесата на вътрешно-семейните си отношения и разказа за приятеля на дъщеря си, когото набил, когато веднъж я заварил разплакана. Т.е. също започна да експлоатира тази тема – за семейството.
Разбира се, но не го прави системно. Изобщо не съм на мнение, че Борисов усилено експлоатира образа си на верен съпруг, отговорен баща и задружното семейство. Нещата, които отвреме навреме казва, му идват наистина от сърцето, не са насочена стратегия за експлоатация на този образ, не го защитава умишлено в медиите.
Докато Берлускони често е наричан Ил Кавалиере – рицарят. Между другото от 1977 г. той е рицар на Ордена за заслуги в труда. Малко хора обаче си спомнят този епизод, “Кавалиере” по-скоро носи образа на християнския рицар – борец за традиционни добродетели, навява идеята за благородство.
Обратно – медийният образ на Бойко Борисов почива на отъждествяването със средностатистическия българин. Като него той на дадени мероприятия ходи с анцуг и кожено яке, а не с костюм, носи трикотажна фланелка с разкопчани копчета, а не вратовръзка, не прави приеми, а се събира с приятели, яде си салатката и си пийва ракийката след избори – точно като милиони български мъже. Също като тях употребява закачки с лек сексуален елемент и използва език, неприсъщ за политическата класа.
Вие определено откривате повече разлики. Но пък да видим отношението към жените – Берлускони се е заобиколил със сътруднички, министърки, при това доста добре изглеждащи. Борисов също се похвали, че работи много добре с жени – и в неговия кабинет присъстват жени-министри, представителки на неговата партия станаха първата жена председател на НС и първата жена кмет на столицата… Споменахте за плейбойската слава на Берлускони. И за двамата се твърди, че за тях гласуват преимуществено жени, защото са харесвани. Те демонстрират мъжкарско поведение.
Бойко Борисов наистина заяви, че работи добре с жени, но не каза нищо повече от това. В ЕС наскоро въведоха квота, според която трябва да има задължителен брой жени в администрацията и Борисов като модерен политик се опитва да въведе този принцип и у нас. Ако погледнем добре екипа, ще видим, че все пак жените не са толкова много.
Когато Романо Проди (бивш премиер на Италия и бивш председател на ЕК – б.а.) прокара през 2005-2006 г. квотата за жени в ЕС, Берлускони отказа да я въведе в Италия. Той каза, че работи много добре с жени, но според него подобна квота не е необходима. Обяснява липсата на достатъчно дами в екипа с факта, че не може да намери достатъчно жени, които са готови да оставят своето семейство и да се посветят на политиката. Заяви го в първия телевизионен дебат точно с Проди. Но пък от друга страни той назначи Мара Карфаня като министър на равните възможности в своето правителство. За нея се знае, че е имала минало на шоу-гърл. В жълтата преса се твърдеше, че за назначението й са повлияли и по-друг тип договорки между двамата, но тези неща не можаха да се докажат и материалите се унищожиха със съдебно нареждане.
“Женските” скандали около Берлускони не повлияха на популярността му у нас. По същия начин Люински-гейт не разклати авторитета на Бил Клинтън в България, както и романтичните истории около френския президент Саркози. Вписваме ли се в европейския контекст с този мачизъм.
Мисля, че това е европейският контекст. В Италия Берлускони не се разклати от връзките с малолетни, той не подаде оставка, правителството му не е паднало. Във Франция освен Саркози имаме примера и на Франсоа Митеран, който дълги години живееше с второ семейство, друга жена, от която има дъщеря. Докато в САЩ Моника Люински сериозно разклати Клинтън и избирателите там реагираха по начин, различен от европейския.
Образите на двамата политици, които анализираме, изглеждат твърде различно от този на новия президент на ЕС Херман ван Ромпой. Как изглеждат те на фона на приетите критерии за европейскост?
От 2000 г. насам Берлускони направи изключително много гафове. Борисов за момента още не е направил гаф на европейската сцена.
Посещението на Берлускони у нас предизвика широк отзвук. Дали българите харесват Берлускони?
Аз смятам, че Берлускони е една много харизматична личност и е напълно нормално да се харесва в Европа, включително и в България.
А дали политик като него би имал успех в България? И съответно типаж като Борисов – в Италия?
Това са въпроси, на които трудно може да се отговори. Аз лично смятам, че един политик може да има успех само в своя контекст. Берлускони е това, което е, и заради контекста, в който се намира. Ако този човек се извади от италианския и се вкара в българския контекст, най-вероятно не би имал успех. Същото се отнася и за Борисов, и за всеки един друг политик в света.
Т.е. няма от какво да се притесняваме, Борисов не е политическа екзотика, както твърдят опонентите му.
В медийните образи и на Борисов, и на Берлускони присъства един общ елемент – елемента на драстичното. Драстично действие, драстичен изказ, драстично отличие. Белрускони направи редица драстични реформи, стигна, както вече казах, до желание да променя Конституцията. На свой ред Борисов също се опитва да прокара редица драстични реформи и то в началото на своето управление. През времето, в което беше главен секретар на МВР, проведе редица показни арести, отправя драстични – обосновани или не, обвинения към предишните управляващи, заплашва с драстични мерки. От тази гледна точка и Берлускони, и Борисов се вписват в появяващата се в Европа традиция на, както аз я наричам, драстична демокрация, отличаваща се с различен от установения политически и вербален код, неочаквани поведенчески модели и действия, които допреди 10-15 години изглеждаха неприемливи за избирателите.
Не всички политически послания, отличаващи се с драстичен елемент обаче са част от това, което наричам драстична демокрация. Например драстичните послания на “Атака” и ВМРО в България, на “Форца Италия” и на Льо Пен във Франция не набраха скорост и не достигнаха таван, което е далеч под необходимия за победа. Като че ли в момента крайните националисти и антиглобалисти не могат да предизвикат значителна политически мобилизация и имат сравнително еднаква ниска горна граница. Явно , че на европейския политически пазар тази ниша е ограничена.
Защо тогава едните драстични послания набират подкрепа, която ги води до горните етаж на властта, а Сидеров и Льо Пен – не?
Отговорът е, защото Берлускони и Борисов са в демократичната система и те искат да играят в тази система, макар и драстично. Те не посягат на нея, искат да променят част от правилата, но не и основата. Въпреки тяхната драстичност те не се възприемат като екстремни политически лидери. Крайните националисти и антиглобалисти обаче изглеждат на хората именно такива – като антисистемни играчи, борещи се за промяна извън демократичната система и надхвърляща нейните рамки.