Меню
Калина е млада, интелигентна, усмихната, говореща и пишеща.
Още от шести клас знае с какво иска да се занимава и в момента сбъдва мечтата си. След като завършва 91. Немска езикова гимназия „Проф. Константин Гълъбов“ в София, заминава за Германия, за да следва „Медии и комуникации“ във Freie Universität, Берлин.
Срещам се с нея и тя с удоволствие ми разказва за специалността си, за немската образователна система, която описва с думи като „самостоятелност, проактивност“. Обсъждаме и проблемите на българската образователна система, която според нея е „като щраус – със заровена глава в пясъка, все едно се прави, че не вижда проблемите около себе си“. И още.
Едно интересно интервю за рубриката ни „По света и у нас: PR и бизнес образование“, от което може да научите много:
Защо избра да продължиш висшето си образование в Германия?
Моят баща е следвал навремето в Източна Германия, още когато е имало Източна и Западна Германия. Аз горе-долу от 3-годишна съм стабилно манипулирана, непрекъснато ми е било обяснявано как трябва да следвам в Германия. В началото не беше ясно в кое начално училище ще се запиша и дали въобще ще вляза в първи клас, но вече знаех, че ще ходя да следвам в Германия. Така че много трудно бих могла да кажа, че беше мое решение. По-скоро беше системна пропаганда от страна на баща ми, за което не съжалявам по никакъв начин. След това си дойдоха моите собствени аргументи „за“, „против“ и най-накрая самото решение да замина. Винаги съм казвала, че дори да не бях родена в България, винаги излиза на преден план аргументът да получа по-добро образование, което със сигурност и в моя случай беше легитимно.
И да не бях родена в България, и в Германия да бях родена и да трябваше да избирам къде да отида да уча, най-вероятно щях да отида на друго място просто за да сменя обстановката и да се науча малко или много на самостоятелност, което е може би най-голямата причина да замина. Да се откъсна от средата тук, да пробвам сама нещо да постигна.
Как се насочи точно към тази специалност?
Самата специалност я избрах, защото много ми лежи на сърце. Бях горе-долу 6. клас, когато реших, че искам да се занимавам с това. Тогава исках да стана спортен журналист. Много-много не съм мислила какво искам да следвам, видях, че има нещо общо, което покрива и материала журналистика, и си викам: „Това е за мен специалността!“. Не е било тегаво решение, не съм го премисляла години наред. Имам някакъв талант за писане, още тогава реших да се насоча в тази сфера и в крайна сметка записах тази специалност като логична следваща стъпка.
На какво най-много се набляга в образованието там? Кое е по-различното от България?
Много трудно мога да сравнявам с България, защото не съм следвала тук в университет. Но принципно специфичното на моя университет, нещото, на което трябваше да се науча, беше фактът, че ти отиваш в едно място, където имаш безобразно много информация – имаш библиотека, имаш доценти, професори. Те са хора със страшен опит, които можеш да питаш за страшно много неща. Обаче никой няма да седне и да започне да ти налива с фуния това, което трябва да знаеш. Логиката не е като в училище да ти казват: „Прочети тая и тая страница, научи тоя и тоя урок и след това ела на изпит“. Там е по-скоро логиката: „Кажи ми какво си научил, какво си прочел, какво ти беше интересно от цялата библиотеката да вземеш като книга и да research-неш като информация“. За мен това, което е най-типично за цялото западно образование, е самоинициативата.
Ако сам не си хванеш да си потърсиш... Дадена ти е възможност и достъп до цялата информация, но ти трябва да хванеш и да селектираш, да си търсиш, да се интересуваш, да гледаш, да четеш. Ако отидеш някого да питаш, той ще ти каже: „Прочети тука, тука и тука, при този автор и си състави мнение“. Това ми беше най-странно и най-трудно да усвоя – сам да търсиш активно информация.
И при нас следването е доста теоретично фондирано, обаче е насочено. Всяка лекция е тематична и със страшно много информация, която ти дават. Лекцията представлява примерно 30 слайда. Тези слайдове ги качват в онлайн платформата ни, но във всеки слайд има поне по 2-3 източника, откъдето е взета информацията. След това имаш едни 10-20 книги, които можеш да разгледаш на тая тема. Те много често се повтарят, но поне научаваш откъде можеш да си намериш информацията.
Сега мислиш ли, че Германия е по-добрият избор?
Има много неща, които могат да се критикуват и в нашата система. Но на мен просто много ми харесва самият предмет. Реално в това, което учим, за мен има едно 80% глупости, обаче си намерих тези 20%, които ме интересуват и в които искам да задълбая. Мисля, че това е най-важното – да намериш нещо, което е за тебе, защото не цялата комуникация на този свят те интересува.
Кои са 3-те думи, с които би описала образованието там?
Самостоятелност, проактивност и... тези двете са доста в целта. Има и доста мислене, ако трябва да съм честна. Има възможност за интерпретация и собствено мнение от един етап нататък.
А в България?
Българската образователна система на училищно ниво със сигурност е изключително академична, теоретична, доста инертна (за съжаление) от гледна точка на възприемане на нови практики и модели. Малко е като щраус – със заровена в пясъка глава, все едно се прави, че не вижда проблемите около себе си.
Аз попаднах на много добри учители, но това не прави самата система добра. Може някога да е отговаряла на нуждите на обществото и на това, което хората са искали да знаят и им е трябвало занапред, но сега е доста неадекватна, за съжаление. Но да – с потенциал да се развива.
Има ли нещо, което ти липсва и като студент искаш да се подобри в университета ти?
Моят университет е голям университет, Берлин е голям град и вероятно по тази причина комуникацията в университета е донякъде по моя сметка сбъркана. При нас е така – отиваш на лекция, сядаш, слушаш, ставаш и си тръгваш. В университета (по лекции и семинари) трябва да прекарваш не повече от 20% от времето си. Останалото време можеш да работиш, да правиш практики, да си в библиотеката и да учиш – твоя работа. Въпреки че уча „Медии и комуникации“, специалността ми не е комуникативна – ти почти нямаш интеракции с професорите и доцентите, много рядко някой от тях си прави труда за запомни имена, да гледа кой е там, да се ангажира по-активно в комуникацията със студентите.
Разбира се, има такива, които го правят; семинари, в които има по-малко хора и работата между студенти и доценти е много интензивна. Но има семинари с по 50 човека, защото темата е много готина, и доцентът няма как да работи с всички. Това, което ми липсва в моя университет, е повече персонално отношение, повече персонален feedback към моята работа.
Очаквайте скоро и втората част на интервюто, в която ще си говорим за живота в Берлин, проектите, с които Калина се занимава, и за липсващото в българското PR и бизнес образование.