Меню
Много хора не се престрашават да направят първи стъпки в IT сферата, защото се притесняват, че е твърде трудно. Как ще мотивираш хората, за да се включат в твоя амбициозен проект?
Ами да пробват, какво значи трудно? Човек, който не е пробвал, не знае дали е трудно. Откъде да знам примерно мога ли да играя нещо, което никога не съм играл. Пускам го, пробвам и така. Аз по този начин се научих да карам сноуборд – потрoших се направо, не можех да вървя, но пробвах. С програмирането пак най-лесно е да пробваш. Аз и това им казвам, като ме питат: „Аз ще се справя ли?“ – ами откъде да знам дали ще се справиш, бе, ела да пробваш. Всъщност ние това им предлагаме в момента: идваш абсолютно безплатно на курс, цял месец с присъствия, с упражнения, с асистент, който ти стои над главата и ти държи ръчичката с мишката, дето се вика. Това им го даваме абсолютно free, да дойдат и да пробват, защото, за да стартираш в нашата професия, ти трябват няколко неща: едното е да имаш логическо мислене – това донякъде е даденост, донякъде се развива. Но като цяло хората с по-инженерно мислене, тези, които са добри във физиката, математиката или в точните науки – поне им се удава, може да не са добри, но обикновено се справят. Трябва просто логическо мислене, не е математика.
Второто нещо, което трябва, е наистина да си много амбициран, да искаш, това става, като се зарибиш. Аз ги карам още в първи курс да пишат игра, защото това е нещото, което ги зарибява най-много – една игра, където падат едни камъни и ти бягаш наляво-надясно, за да не те ударят, което абсолютно начинаещ го пише четири дни денонощно и после е толкова горд от себе си, че направо е на друга планета. Други успяват да се зарибят със слушане и казват: „Ей, Наков, какъв е, какви ги разправя тук“. Трети мислят: „Ехе, аз ще взема големи пари“ – това е лошият мотиватор, не е окей, но сработва за начало. Това, което трябва, е яко бачкане, логическо мислене и да пробваш.
Знам, че отхвърли предложение за работа в Microsoft Дъблин, която не се предлага на всеки. Защо? Какво е важно за теб от професионална гледна точка?
Аз отидох на майтап, тогава имах моя бизнес, имах фирма, обучавах програмисти, нямах никакво намерение да ходя там, обаче ме издразниха Microsoft, защото се обаждаха непрекъснато. HR-ите само тормозят хората. Звънят ми, викам – не, нямам интерес. След две седмици пак: „Ама ела“, и викам – добре, ще дойда. Имах едно телефонно интервю, след това те казаха, че ще ми платят самолетния билет и хотела само да отида на интервю в Дъблин. Викам: „О, екскурзийка, защо пък да не го направя“. Отидох, още си спомням, че ядох за 80 евро в ресторанта и бях много възмутен колко е скъпо, защото тогава една вечеря в България струваше под 10 лв., просто беше малко по-отдавна, 2006–2007 г.
Бяхме няколко човека, повечето пакистанци, индийци, шарени да ги нарека. Започнаха да ни изпитват. Беше много готино, защото отиваш, дават ти една дъска, пишеш сорс код и трябва да работи едва ли не, а и като решиш задачата, ти казват: „Прекрасно, направи половината“ (смее се). И се оказва, че другата половина е да прецениш точно как ще я тестваш. Държаха ме от 10 ч. сутринта до 19 ч. вечерта.
Отиваш, говориш с единия, ако те хареса, продължаваш със следващия. Говориш си с него или ти дава задачки, ако не ти каже стоп, продължаваш със следващия. Аз явно съм стигнал до края и идва един румънец. И казва: „Пич, ела сега да си избереш екип, защото и тук те искаме, и там те искат“, ела в моя екип, ще правим нещо като You Tube. И после административно една HR-ка ми праща 59 000 евро годишна заплата и аз започнах да смятам, не че имах намерение да ходя, нали, ама при 10 пъти повече щях да помисля (смее се).
Моето мнение е, че човек трябва да ходи в Microsoft, когато е juniоr, за да научи нещо. Когато вече имаш 10 г. опит, това е крачка назад. Истината е, че хората отиват там, научават как се прави и след това правят Start up-и. С тези 59 000 евро сметнах, че всъщност ще живея значително по-зле, отколкото в България, защото 1500 евро ми е наемът на апартамент и ми остават още 2000 евро, които при една вечеря 80 евро, не знам, може би съм бил в някакъв гаден скъп ресторант, но все пак боли, като те „очешат“ толкова, 80 евро за една рибка със салатка. Зададох си въпроса „При какви условия бих отишъл там?“ и веднага си отговорих, ако бях студент в първи или втори курс, щях да отида.
Добре, ти остана в България и създаде Софтуерния университет. Разкажи ни повече за него.
Виждайки какво се случва в най-престижния университет – Софийския, и колко не са окей нещата, си направих първата фирма за програмиране. Тя се казваше Национална академия по разработка на софтуер, даже мисля, че все още съществува и моите наследници още правят курсове. В момента са около 30 такива учебни центъра, където те учат да програмираш. Тогава нямаше и ние започнахме да обучаваме хората, като идеята беше „Абе, аз мога да ги науча и зная как се прави“, тогава около 400 човека успяхме да вкараме в индустрията и повечето от тях вече работят или са на ниво да си направят собствена фирма, да станат технически директори, е, някои от тях са просто тийм лидери, но все читави хора.
По-нататък в един момент дойде дълбоката криза, не фалирахме в смисъл да обявим фалит, но си фалирахме. Тогава „Телерик“ бяха наш клиент и аз отидох при тях и им казах: „Искате ли да правим обучения?“, и те явно тогава имаха пари, не ги беше ударила кризата и казаха: „Идвай тук, заедно с екипа, вземай всички“.
И всъщност ни купиха 4-5 човека, отидохме там на някакви договори, то беше един пазарлък за едни пари, за едни условия и в крайна сметка аз отидох там и започнахме да правим Телерик академията. Имам теория за предприемачеството, където първо трябва да пробваш и да фалираш, за да се научиш как не се прави. След това трябва да отидеш в една добра фирма, да поработиш и да видиш как го правят добрите. Тогава си готов да си направиш собствена фирма; ако прескочиш някоя от тия стъпки, ще береш много ядове. Това е моята система и съм я виждал в практиката, т.е. хубаво е да видиш добрия и лошия пример, първата стъпка можеш да я пропуснеш, първо да поработиш в Microsoft и след това да си направиш start up, но не е окей първата ти работа въобще някъде да е start up.
Започнахме с 20 души в една такава заличка като вашата, обучавахме се, произведохме ги, наеха ги хората и бяха страшно доволни. Другата година наехме 60, от тях започнаха по-малко. Следващата година вече започнахме по-мащабно и казахме: „Добре де, не може ли да си направим една по-мащабна зала?“, там беше вече драмата с университетите. Тогава започнахме да водим курсове във ФМИ в Софийския и в НБУ. Обаче на тях нещо не им хареса, защото отиват студентите и виждат, че ние го правим много по-добре от другите, и се обръщат към техните преподаватели – вие защо нямате сайт, за да качвате там материалите, а вие защо нямате система, която да проверява домашното, и преподавателят какво да каже, аз съм некадърен или мен ме мързи, не искам да полагам усилие. Именно затова ни намразиха.
Привика ни един другар от Техническия университет и ни каза: „Пичове, трябва да си плащате за правото да водите безплатни курсове тук“. Предложи ни подкуп – да му плащаме 400 лв. на месец, и така ни изгониха. Не знам дали бяха приятели с декана тогава на ФМИ, но и оттам ни изгониха. Тогава си казахме: „Абе, защо не си направим ние една зала, какво търсим ние в този скапан Технически университет, една мухлясала зала, в която е тъмно и няма Интернет“. Това беше причината ние да си направим зала. Вече имахме място, където да поберем 75 човека едновременно.
И направихме курс за 75, записаха се 400 и ние казахме: „Добре, ще го направим с три групи, ще им вкараме входни тестове, някак да ги съберем“, защото ние не искахме да връщаме хората. И след още малко си направихме вече истинска зала за 200 души, където започнахме да си отговаряме на въпроса: „Добре де, как с един преподавател обучаваме 200 души?, и тогава започнахме да автоматизираме – система за проверка на домашни, система за тийм уърк, автоматизация на изпити, учебна система, платформа, където започнахме да записваме видео и да го качваме. Там аз успях да развия тази образователна концепция, която включва масирани обучения.
В един момент аз си казах: „Добре, бе, ужасно е това, което се случва в момента, хората идват да учат при нас за професия и работа, защото са добри и стават, но те трябва да ходят в УНСС за скапаната диплома, ние трябва да им дадем диплома, убийство е това спрямо тези хора, защото заради мама и тати или някакво друго лице ходят и отсъстват по половин месец, като дойде сесията“. Или пък, не дай си боже, да отидат в Техническия, те си разрушават 2 години от живота, защото там не само че нищо не научават по програмиране, но и ги карат да присъстват и всъщност им губят и времето.
Аз винаги съм казвал, че Техническият университет е най-лошият възможен за нашата професия и продължава да е така, мисля, че има само един по-лош вариант – Техническият във Варна (смеем се). Въпросът беше не кое е добре, а кое е най-малко зле. В един момент аз отидох и успях да се договоря с един университет да добавя дипломи, много простичко – признават нашите изпити, записват ги паралелно и при тях и после доучват още една година и вземат държавната диплома. И по този начин хората учат при нас, правят това, което трябва, за тяхната професия, стават добри и след това имат и диплома, мама и тати доволни, може да им трябва тази диплома, може да искат да учат магистратура, може да искат да станат учители, като се пенсионират.
И накрая какво стана? Ами в един момент „Телерик“ започна много сериозно да се реформира, не искам да разкривам тук вътрешна информация, но стана ясно, че няма да можем да се разширим, няма да можем да направим университет, по-скоро ще вървим наобратно, в смисъл към намаляване на броя хора и така нататък, тогава се наложи да се отделя, защото нямаше как да живея спокойно. Аз пробвах няколко месеца, 4-5 месеца ходех там, вземах голяма заплата, нямаше много работа, защото ние, вместо да приемем 2000 човека, приехме 600, ходех с нежелание на работа и накрая се наложи да се отделя, да започна да работя безплатно, работех по проект, предприемач с нула лева приходи, до момента съм с нула лева приход, но вече обучаваме около 3000 души, от които 1200 дойдоха на изпити, част от които ще продължат, и така стигнахме всъщност до този Софтуерен университет. Сега тази идея просто ще експлодира от развитие, от интерес, от всичко, защото вече нямаме тия ограничения.
Е, да, стана малко по-тежко, защото трябва да си изкарваме сами заплатите, аз имам някакви спестявания, които, надявам се, да стигнат до момента, в който ще имаме приходи, за да живея, успяваме да поддържаме екип от 5-6 човека и вече имаме два договора с Варненския свободен и с МТМ колежа за тия дипломи, където толкова много ги искат. Успяваме да излезем и от Microsoft екосистемата, защото „Телерик“ беше много Microsoft ориентирана, което, знаете, не е ок, защото все едно да работиш само с BMW. Е, хубави коли са, но и в „Тойота“ имат нужда от инженери. В момента работим с цялата индустрия и проектът много се развива. Ще има тренинги в поне 20 града из цялата страна. Моята идея е всеки, който иска да учи програмиране или иска да пробва, да има тази възможност дори да живее в някое селце в покрайнините на някой малък град.
Очаквайте ни и утре, когато ще споделим повече подробности от кухнята на Софтуерния университет.