Светлин Наков: „Ключовият момент за унищожаване на таланта е образователната система“

Във второто издание на нашата нова инициатива „В колежа със... “ Ви срещаме в откровен разговор с един човек, който мечтае да промени образователната ни система и да превърне България в Силициевата долина на Европа.

Той има над 20 години опит в технологичната индустрия като софтуерен инженер, мениджър, предприемач и преподавател. Доскоро беше водеща фигура в софтуерната академия на „Телерик“. „Революционер по душа“ – в момента следва мечтата си да осигури качествено висше образование, като за целта основава и развива първия в България „Софтуерен университет“. Носител е на наградата „Джон Атанасов“ за принос в информационните технологии и е автор на седем книги за компютърно програмиране. Заема първо място в класацията „Новатори в образованието“ на образователния портал Uchi.bg, която обединява личности, допринесли за позитивна промяна в българското образование. Получава награда от JobTiger – „Човекът, който вдъхновява“. Той е Светлин Наков.

Дали амбицията и талантът са достатъчни? Какво го вдъхновява и как той мотивира хората около себе си, вижте от следващите редове. 

Има ли компютърна програма за успеха и изобщо можем ли да програмираме успеха?

Успехът идва при тези, които се борят и при тези, които го търсят. Аз винаги съм успявал с много „бачкане“. Подозирам, че има и друг начин, но не съм го открил. За мене това е цедката и мисля, че основното, заради което се случва всичко са вътрешните цели и амбиции, които човек има. Например аз следвам концепцията, че трябва постоянно да се развивам, ако не се развивам, значи нещо греша, нещо не правя правилно. Трябва да разбирам по малко от абсолютно всичко и страшно много от това, което работя в момента. Не мога да разбирам по много от всичко, защото животът е кратък, а паметта, като не я използваш десет години, избледнява. Така че не мога да се сетя и конкретно да отговоря – теглите от този сайт този софтуер, с една жица си го инжектирате и става работата (смее се), но човек трябва да има някакви ценности, които си следва. Аз си следвам това да правя хубави неща, да помагам на хората, това ми е ценност или по-скоро дефект, който винаги съм го имал и когато нещо не е наред, там където живея, търся начин да го променя. Ако не ми е наред паркингът пред блока, отивам и си го оправям, ако не ми е наред софтуера за нещо, сядам и си го оправям, ако не ми е наред образованието, сядам и се боря с това. Не съм всемогъщ за съжаление, но мисля, че точно тази философия ме тика напред по някакъв начин.

Какво според теб провокира един човек да бъде по-добър професионалист в своята област?

Амбицията идва, когато се запалиш по нещо. Вярвам, че във всеки човек има талант за нещо, обаче не всеки си го открива и го развива. Далеч съм от идеята, че всички трябва да стават програмисти, компютърни инженери, журналисти. По света си има място за всеки и ключовият момент за унищожаване на таланта е образователната система. Децата са креативни като малки, но когато отидат в училище се променят, защото ги карат да „зубрят“. Ако човек е имал шанса да се запали по нещо, обикновено, става извън училище. Примерно аз отидох и видях компютър за първи път, когато бях в трети клас, изиграх една игра и се запалих, казах си „я, колко яко, тук мога да прескачам едни работи, едни дупки“. После реших, че трябва да „хакна" тази игра, след това някой ми каза, че програмирането съществува и така се запалих, но преди това се палех по други неща. Например някой ми беше показал, че мога да си направя лодка от дърво и аз хващах трион, учех се да режа, направих си лодка, после разбрах, че лодката не плува правилно, че трябва да има определена форма. Мисля, че всеки трябва да си намери това, което го пали, това, което го вдъхновява и за което има заложби, а как точно - просто може би трябва да пробва различни неща.

Любопитно ми е, помниш ли своето първо състезание по програмиране, разкажи ни малко за него?

Помня първото си състезание, където стана някаква грешка и аз взех трето място, не знам дали това ми беше първото, може би допускам преди това да е имало и други, но не ги помня, защото това е било преди 24–25 години. Аз бях на Зимни математически празници, мисля че и до ден днешен ги има, програмирах на „Правец 82“, което си беше голямата работа, все едно сега примерно Айфон 6, баш самолетът на бъдещето. Отидох и ми дадоха задача, писах някакви неща, не я реших в това съм сигурен и си го спомням, след което бях трети. Не знам как стана, явно другите са били още по-зле от мен, защото аз задачата не я реших, имаше там нещичко, което работеше, но донякъде. Така се запалих и си казах „бре, вече мога да програмирам на национално ниво, а съм още четвърти клас“.

Още тогава ли усети тръпката към програмирането?

Тогава усетих, че ми е интересно и се „зарибих“ по състезанията. Казах си: „трябва да решавам още много задачи, защото сега съм трети, догодина ще съм първи“ и така и стана. Аз започнах да ставам първи много рано и причината мисля, че беше следната – имам брат, по-голям три години и половина, той учеше програмиране заедно с мене и аз знаех долу-горе колкото него само че той се състезаваше три години по-нагоре, а аз три години по-надолу, така със знанията за осми клас се явявах на задачите за пети клас. Ние се надпреварвахме и даже се е случвало и двамата да участваме в една и съща възрастова група на балканиада. На една такава бях последен, но след това участвах още няколко пъти и станах много по-добър. Когато нещо не се получава, аз се надъхвам и то става, някой го наричат обратна референция – като ми кажат не може да стане, аз им доказвам, че може.

Конкуренцията хубаво нещо ли е?

При мене работи добре. Ставам по-изобретателен, по-креативен, по-деен, раздвижвам се, не мога да кажа, че не ме ядосва и не ме дразни, по-комфортно ми е нищо да не правя, нещата да се случват и да съм номер едно обаче истината е, че не става така. Става с много „бачкане“. Напуснах софтуерната академия на „Телерик“ и си създадох университет, като в момента се боря срещу това, което създадох там. Аз се борих две години за това като напишеш курс „Програмиране“ в Google не само „Телерик“ да е на първо място, а и на първа страница да няма никой друг освен тях. И почти го постигнах. Сега трябва наобратно, срещу себе си, което – какво означава: че аз трябва да измисля десет пъти по-добри неща, защото тогава не съм бил прост, за да мога да постигна това нещо. И да, лека-полека ги правим нещата все по-добре и по-добре, така че, като има конкуренция, има развитие, и това го знае пазарната икономика.

Ти си автор на една статия „Къде да учим програмиране след 12-и клас?“ Когато ти беше в 12-и клас задаваше ли си този въпрос и някой насочи ли те?

О, да, задавал съм си въпроса. Всъщност аз си избрах професия някъде шести клас. Знаех, че ще се занимавам с програмиране, защото тогава вече бях изписал 200-300 000 реда код и вече правех компютърни вируси. На 13-14-годишна възраст беше първият път, когато моят вирус ми изтри всичко по хард диска, защото бях много добър и бях забравил, че съм го пуснал; вкъщи работех и му загубих сорс кода, беше много забавно. Но винаги съм знаел, че ще уча програмиране. Срещнах брутално разочарование в училище. Много бързо напредвах, защото постоянно „човърках“, брат ми човъркаше, имахме един компютър, редувахме се на смени, майка ни развиваше бушоните, за да лягаме да спим, защото представи си до 4 часа пишеш и 6:30 часа ставаш за училище. Учителките бяха на много начално ниво и всъщност моето образование беше в библиотеката, защото тогава нямаше интернет. Аз съм прекарвал много време в библиотеката, четейки руски книжки. Учил съм се с много проба и грешка. Мислех си, че като отида в университета, там ще попадна на истинските експерти и те ще ми покажат, че това, което знам, е точно половин процент от това, което трябва да знам. И точно така и беше, знаех половин процент от това, което трябва да знам, но те знаеха половината на този половин процент, който аз вече знаех.

Още първия ден, когато попаднах в Софийския университет, който беше най-топ мястото въобще в България, другите бяха на километри назад, видях как един старец се опитва да пише някакъв сорс код на дъска, преписвайки от руски учебник, и разбрах, че не са окей нещата. След това дойде друг старец и набута едни интеграли, едни непознати неща. И, разбира се, ме отказаха от математиката. Дотогава не я мразех, не я обичах много, но не я и мразех; оттогава вече много я мразя, въпреки че понякога я ползвам. Тогава си казах „абе, това е грешно, трябва да го оправим някой ден, не трябва да е така“. Още в първи курс започнах да преподавам в университета абсолютно нелегално и незаконно естествено, защото нямаше начин да ми позволят легално, но аз бях там шампионче по олимпиади, там работех, изкарвах си сам парите и се самоиздържах. Тогава се събирахме около 150 души, обяснявахме алгоритми, след това направих първия курс по Java въобще, нещо което в една фирма се търси. Тогава се записаха 400 души и това си го спомням, защото ги изпитвахме четири дена от десет сутринта до десет вечерта.

Наков има още много интересни истории за разказване, така че следете ни и утре с втората част от интервюто с него.