Иво Божков: „Публичността е най-добрата защита“, II част

Както Ви обещахме, днес отново Ви срещаме с блогъра Иво Божков. Колко откровен беше той с нас, притеснява ли се, когато отразява най-злободневните теми от деня, как гледа на случващото се в България, какво го разсмива и какво го вбесява, вижте от следващите редове.

 

Как и защо блогът и Ustream каналът станаха основен източник на информация (къде изчезна ролята на традиционните медии)?

Съществуват моменти, в които има очевидна нужда хората да се информират. Има неща, които са много интересни, вълнуващи и преломни и хората, които ги отразяват застават посредата на цялото събитие. Аз се озовах в един такъв момент, защото и преди съм имал публичност, казвал съм нещата, които казвам и днес, но просто моментът явно не е бил такъв, в който хората да са готови да ги чуят или да се интерисуват от тях. Сега очевидно този момент е дошъл.

 

Всъщност причината, заради която съм се прибрал в България, се случи през последните 1-2 години − хората да искат промяна и то да я искат категорично. Това, че бях на правилното място в точния момент направи блога популярен. Телефон ми беше като щит по време на тези събития, защото на много от тях е имало неща, които са доста стряскащи и опасни.

 Признавам си, че ако нямах телефон, с който да предавам на живо, не знам дали бих отишъл на първа линия, да се бутам и да съм директно очи в очи със случката. Една телевизия отразява острани, но пък да си в сърцето на случващото се, на местата, където има най-много сблъсъци, където е най-опасно е най-интересно и това накара много хора да гледат стрийма ми в България и извън нея. Половин милион включвания съм имал само във видео канала си в Ustream, а в You Tube имам към 260-300 000 гледания на клипчета, които съм правил. Когато си постоянен в нещо, то ти се отплаща.

Не те ли е страх да се занимаваш с най-злободневните теми от деня?

Имаше моменти, в които наистина ме беше страх. Когато направих двете скрити камери, първата, когато снимахме около имотите на Пеевски в хотел „Берлин“ и след това полицията ни спря, аз веднага си пуснах телефона и снимах цялата случка на живо - как полицията ни проверява документите, вижда операторът от коя телевизия е, операторът получава час и половина по-късно обаждане от собственичката на телевизията, за да го пита как може да бъде спрян този материал, т.е. в този момент ми беше малко тегаво.

 

Другият момент, в който ми беше много притеснено, беше когато министърът на вътрешните работи каза, че не са сваляни данни от протестиращи, а аз го имах записано на видео и си написах един пост в блога „Министърът лъже“, защото няма друга дума за това. Тогава ми беше много притеснено, защото да покажеш нещо подобно, без да си никой и без да имаш някаква политическа тежест, да си представител в Парламента или нещо подобно, и някой да не стои зад гърба ти, си е страшно.

 

И последният път беше, когато отидохме в Гърция с Николай Стайков да снимаме един сигнал за имот, който се предполагаше, че е на Пеевски. Направихме се на негови приятели. Имаше един циганин, който работеше вътре в градината на къщата (оказа се български циганин от Сливен), казахме му, че сме приятели на Делян и на Емо и той „добре щом сте негови приятели, ето неговата къща е втората“ и щеше да ни вкара в къщата, но ние категорично му отказахме, защото да влезеш в къщата на човек не е красиво, във всичко има някаква граница, която не бива да бъде пресичана. Но в този момент, когато си тръгнахме от това място и когато знаехме, че тези материали ще ги пуснем под една или друга форма, аз вече се кръстех и си казвах „край, вече“.

 

Хубавото е, че не съм получавал никакви заплахи за работата ми и всичко е било в сферата на притеснението. Публичността е най-добрата защита. Колкото повече едно нещо е направено публично, когато то е нередно, толкова повече хората, които го разгласяват, са защитени.

Как гледаш на всичко случващо се напоследък в държавата ни?

Това е дълга борба. Със сигурност хората се умориха, включително и аз съм се уморил, защото състоянието, в което трябва да се протестира всеки ден за някакви нередности не е нормално състояние. Да винаги ще се случи и за напред да има нередности, но те трябва да се свеждат до много по-малко и всеки път, когато се появят, бързо да бъдат променяни.

 

Сега са вече 290 дена, в които хората протестират, без дори да е признато, че има някакъв проблем реално и да се води политика за решаването му, защото тези хора протестират с конкретни искания, за спиране на връзките между организирани престъпни групи и държавни, източване на пари, прословутата операция „Чисти ръце“, всички неща, които „Протестна мрежа“ лансираше като решения и като посока, в която трябва да се води дебатът.

 

Управляващите не водят дебата в тази посока и липсата на чуваемост е много лоша, защото няма нищо лошо в това да идват леви и десни на власт, но винаги трябва да има диалог. Когато има проблем, той трябва да бъде решаван, а в момента проблемите не се решават или се решават бутафорно.

Ще използвам малка част от твоята презентация за TEDxNBU, за да задам следващия си въпрос: „България е лук. За да стигнем до истината, трябва много да белим и плачем“. Защо питам аз и докога така?

Докато не обелим всички пердета на държавата, за да може максимално да има прозрачност. С телефона си аз дадох една прозрачност на случващото се, т.е. директна връзка какво се случва и какво се коментира от хората. Аз си казвах мнението, без да го налагам като единствено вярно. Очевидно хората имат нужда от такава прозрачност.

Много хора вярват повече на моя стрийм, отколкото на репортажите по традиционните телевизии. Това не е нормално и означава, че наистина хората осъзнават, че доверието и изобщо прозрачността по този начин, когато виждаш реално с очите си какво се случва, е много важна и тя трябва да се случи и в държавата, т.е. държавата да не е забулена в тайни сфера, където не знаем парите, които отиват как се харчат, хората, които са там, какви са, защо са там, кой ги е изпратил, какво правят, решенията, които взимат, какви са. Има напредък в тази посока − заседанията на Министерския съвет се качват в интернет и това е едно добро начало. Така че да, ще плачем, докато не направим по-голяма прозрачност на процесите в държавата.

Каква беше за теб 2013 г. (опиши ни я с три думи)?

2013-та беше страхотна година за мен в личен и в обществен план, защото много хора направиха това, заради което аз се прибрах в България, т.е. отстояват си мнението, отстояват си позициите, така че трите думи: категоричност, публичност (откритост) и борба.

Какво очакваш от 2014-та?

Да продължи в тази посока, т.е. да има повече публичност, повече прозрачност във всички сфери, а също така да продължи тази категоричност на хората, които искат нередностите да си отидат и да има положителни промени.

Как се става „Човек на годината“?

И аз не знам. Има много други хора, които според мен са повече хора на годината, отколкото аз, защото реално не съм променил живота на някой човек към по-добро. За мен истинските хора са тези, които с дейността си променят положително живота на други хора. Например понеже съм работил в Национална мрежа за децата с фонадация „Сийдър“, една организация, която промени живота на децата от Могилино и от другите домове, в които едни деца умираха на легла, защото никой не се грижеше за тях. В следващия момент тези деца пак са с уврежданията си, но са се развили физически, интелектуално и техният живот е променен, така че това са наистина истинските хора.

Разкажи ни повече за предаването, което водиш и изобщо как се съгласи да се присъединиш към екипа на ТВ „Евроком“? Налагат ли ти цензура, или имаш пълна свобода?

Kъм края на миналата година ми се обади единият от собствениците на „Евроком“ с молба да се срещнем. Аз подходих с недоверие, защото знаем какво става в медиите и как функционират. Срещнахме се един-два пъти и той ми предложи да направим предаване и да разширим дейността на телевизията, като начин на отразяване на информацията. Реших, че си заслужава, защото това е малка телевизия, която не е много гледаема - има само 2 милиона абонати в България, които са много по принцип, но гледаемостта не е голяма.  

 

За мен това беше едно предизвикателство, защото не съм учил журналистика, но в същото време за половин година с телефона си направих някои неща, които бяха почти толкова добри, колкото други журналистически материали. Имам пълна свобода да си правя предаването, задавам си сам темите и гостите. В нито един момент досега не са ми казали говори това или не говори онова, което за мен е важно, а и ако се случи, винаги мога да си тръгна.

Каква беше „седмицата на Иво“?

Мина интересно, срещнах се с едни хора, на които им обясних за случващото се в България, по какъв начин аз действам, какви са нагласите в обществото, отговорих писмено на едно интервю, подготвях нещата за предаването днес, ходих до Пловдив с инициативата „Споделено пътуване“, много го обичам това, както и да ходя до морето на стоп. Имал съм случки, които не са били много приятни, но като цяло е забавно. Например веднъж качвам се с една раница, слагам си я отзад в колата, при което шофьорът пита ама ти как така на стоп не те ли е страх, откъде знаеш, че аз не съм някой луд, който сега ще те застреля.

 

При което, разказвайки ми тези неща, вади изпод седалката си пистолет. И аз естествено смея се, обаче с такъв няма да ти кажа какъв смях „хаха, това няма как да ми се случи или поне вярвам в добрата си звезда“. Той ми каза, че е искал да ме уплаши, ама вика откъде-накъде имаш такова доверие. Това беше един много неприятен случай, иначе е много забавно. Произволният гражданин, с когото можеш да си говориш половин час или един час на някви теми, е малко по-добро и даващо, отколкото с таксиджията. Така мина седмицата ми.

Какво те разсмива?

Английския хумор, френския хумор, усмиване на ситуации, включително и такива, за които по принцип не е прието да се смее човек.

Какво те разплаква?

Пропуснатите възможности за нещо. Чак да плача не, но се насълзих например, когато гледах последния филм на National Gеographic за Космоса.

Какво те вдъхновява?

Хората, които въпреки средата си, постигат нещо страхотно и я променят. А също така и този тип хора, които въпреки всичко, успяват.

Какво те кара да се срамуваш?

Това, че говоря лошо български, че имам завършен втори клас в България и съответно словоредът ми е доста зле.

Какво те вбесява?

Когато някой си мисли и е убеден в нещо, което не е така. Рядко се вбесявам, някои казват, че е резултат от зодията, защото съм Телец, но когато се вбеся става страшно.

В какво вярваш?

В силата на човека да променя нещата.

След тези откровени отговори на Иво е време да разберете какво предизвикателство имах за него: Ако сега трябва да напишеш книга за положението в България, за протестите, за хората - как ще се казва тя и какъв ще бъде първият абзац?

Как да използваме технологиите, за да си подобряваме живота. А не как да сме роби на технологиите и да забравяме да живеем − това като въведение. Аз благодарение на технологиите успявам да правя някакви неща, които са интересни. Това ми е силата и това е нещото, което най-добре умея. Заглавието примерно би звучало така: „Да подчиним технологиите, за да си подобрим живота“.

Как да сложим финала на нашия разговор?

Като си кажем до следващия път. Хубаво е нещата да продължават, когато човек е силен в нещо, да продължи да го прави, т.е. пунктуалните такива неща не са силни, силното е когато има някакво продължение.