Меню
Днес в рубриката „Уеб сайтът и блогът – място за активен PR“ даваме думата на един човек, който обикновено сам си я взeма. На гости в М3 College е не кой да е, а самият Иво Божков. Малко хора имат късмета да си поговорят на четири очи с него. Е, с риск леко да ми завидите, ще споделя, че този късмет днес се усмихна на мен. Как обаче да Ви представя човека, на когото всички се възхищават (освен политиците, естествено)?
Деветгодишен заминава за Тунис. После на 17 – за Монреал. На 21 вече е в Париж. Връща се да продължи образованието си в Монреал, а след това за наша радост пристига в България. Някои го наричат „човекът айфон“, „човекът с вечната батерия“ – телефонът винаги е в ръцете му, а политологът и блогър Иво Божков винаги е там, където се случва нещо, и стриймва, т.е. предава на живо в канала си в Ustream.
За неговия принос към свободата на словото и медийната среда в България той беше награден с престижни награди: „Валя Крушкина – журналистика за хората“ за онлайн медии и блог, на „БГ Сайт 2013“ за онлайн журналистика, както и с две награди „Човек на годината“ за принос към правата на човека и правозащитността.
В момента води седмично обзорно предаване „Седмицата на жИво“ по телевизия „Евроком“. Преди две седмици взе участие в TEDxNBU, за да отговори на въпроса „Кой?“. Няма как да пропуснем тази възможност и затова ние също ще му зададем този въпрос, но вижте как:
Кой е Иво?
Опитвам се да съм максимално положителен, т.е. да съм човек, който излъчва положителна енергия, въпреки че невинаги самият аз съм положително настроен. И примерно това, което ти каза за малкото хора, напротив, опитвам се да съм точно обратното − да се срещам с хората и да си говоря с тях.
Всъщност покрай твоето обяснение и нещата, които се случиха напоследък, често си мисля: „чакай да не дойде момент, в който пък малко да се променя“. Затова внимавам винаги да оставам това, което съм си като човек. Хората си мислят, че като ти се споменава често името, можеш да започнеш да се правиш на интересен, на велик, на много знаещ − аз мисля, че успешно се предпазвам от такива неща, но ми е много важна гледната точка на приятели и разчитам на тях, за да ми казват дали не съм се променил. Върнах се в България, защото се запознах с момиче българка, но и защото тук се чувствам много повече в свои води.
Кое е най-голямото предизвикателство, пред което си се изправял в твоята работа?
Времето. Имам голям проблем с времето, не мога да го управлявам добре, което ми е огромен недостатък. В края на моето образование, когато бях в Канада, университета и изобщо на местата, където съм учил, като закъснявах за час, установявах, че после хората ме запомнят по този начин – „а, ти беше оня, дето закъсняваше“.
Тогава това ми помагаше, за да ме запомнят, но сега да влизам в някакви времеви рамки ми е най-голямото предизвикателство. Това доста успешно го проверявам с предаването, което водя, защото то е на живо и съответно там няма как да закъснееш.
Започнах да предавам на живо лайфстрийм като хоби, правех го първоначално заради себе си − отидох на Орлов мост, когато беше първото блокиране, за да покажа какво се случва, защото ми беше интересно. Обаче лека-полека това стана като задължение. Хората ми се обаждат и ме питат: „А, Иво, ще стриймваш ли, ще ходиш ли еди-къде си?“, и аз започнах да ходя много повече, отколкото реално съм имал желание. Интересно е, но човек се уморява, особено когато става дума за абсолютно безвъзмездно занимание.
Как би обяснил това, което правиш, на едно 5-годишно дете?
Това се опитвам да правя като цяло с работата си, т.е. да обяснявам много просто нещата, които се случват, защото често някакви хора излизат, започват да говорят сложни неща и нищо не се разбира в крайна сметка. Важното е всеки човек да разбере какво се случва. Какво правя − най-просто казано, създавам телевизия. Аз съм нещо като подвижен телевизионен канал. Телевизията ти е от едната страна, където виждаш картината, а от другата страна съм аз с един телефон − снимам света и го показвам, за да могат да го гледат най-много хора, „чичко телевизорчо“ (смее се).
Децата гледат много телевизия, пък и в момента те си играят със смартфони. Детето на един колега на баща ми не можеше още да ходи, обаче знаеше как да си „цъка“ игрите на смартфона. Аз не съм от хората, които казват: „Ей, едно време колко беше хубаво, учихме си в училище, играеха си децата на улицата, а сега всичко се проваля“. Според мен не е така, всяко поколение си има собствен облик и това е обликът на сегашното, не се развива по начина, по който ние сме се развили, и може да постигне много повече неща, отколкото ние сме постигнали, кой знае – ще видим. Те са просто друго поколение, което няма да е по-лошо, но ще е по-различно.
Ти си от хората, които живеят на бързи обороти, т.е. правят няколко неща едновременно − това не те ли изморява? Как си почиваш?
Със сигурност ме изморява, но адреналинът, когато се върши нещо подобно, е толкова зареждащ. Когато си почивам, си почивам прекалено дълго, обаче почна ли да правя някакви неща, не мога да се спра – зареждат те самите събития, отразяването им, правенето на контакти между хората, разгласяването на интересни теми. А иначе си почивам, като не правя нищо (смее се), като си наваксвам с готини сериали (например с Game of thrones) или като се грижа за градинката ми на балкона – имам 6 големи саксии, в които си гледам домати, цветя, краставици, босилек и чубрица.
Като бях в Тунис, през всяка ваканция и лятото разкопавах едно огромно пространство и садях там алеи с домати, бамя, чушки и още какви ли не неща. Един път бяхме ваканция и като се върнахме, две седмици по-късно, заварихме една краставица, която беше четири-пет килограма. Всъщност истината е, че един пазач ми беше казал: „А, виж този кашон с ей тези топчета, това е амонитър, хвърли малко, хубаво е за растенията“. А то се оказа, че са амонитрати. И аз такъв, вземам си една-две шепи, хвърлих ги така, та съм се наял малко и без да искам с нитрати по едно време, та може от това да ми идва енергията (смее се).
Разкажи ни как се зароди идеята за личен блог и какво ти носи той?
Самата идея за блог се зароди преди няколко години. Имах блог в blog.bg, където пишех от време на време. Поканиха ме да пиша статии за вестник „Седем“. Обаче аз вестник съм си купувал десет пъти в живота си и затова исках да има някакво място, където да си съхранявам тези статии и те да се виждат. Така се появи блогът. И никога не съм се отнасял, сега ще кажа нещо лошо, много сериозно към него, а по-скоро за мене това беше мястото, където да си съхранявам важни неща, които да мога после да намеря по-лесно. Дълго време, между момента, в който имах този блог в blog.bg, и новия ми блог сега, бях изцяло във фейсбук, т.е. там си пусках по-интересните неща.
Никога не съм считал, че съм някаква трибуна за нещо, т.е. винаги съм смятал, че просто аз си казвам някакви неща и мои приятели ги споделят. Обаче лека-полека все повече хора, които не познавам, се оказва, че също ги споделят. В търсачката Google, като напишеш ключови думи по различни теми, ти се показва първо резултатът от блога, а не от публикациите ти във фейсбук, т.е. Google обича блога, а пък, естествено, когато кажеш нещо, ти се иска да го чуят повече хора.
Аз и затова съм се върнал в България. Като завърших политология в Канада, можех да си остана там, да съм със стартова заплата 50 000 долара на година, просто такива са условията там − до 6 месеца да си намериш работа и да ти издадат трудова виза. Нямаше никакъв проблем, но избрах да се върна, защото тук ми е по-интересно да се променят нещата.
Съжаляваш ли?
Не, не съжалявам, въпреки че почти 10 години по-късно положението в България много-много не се е подобрило, дори напротив. Но пък съм се свързал с толкова много положителни и интересни хора, които работят в тази положителна посока, и съм убеден, че все повече хубави неща ще се случват.
За какво не би писал в блога си?
Не бих писал, ако някой ми каже да пиша или какво да напиша.
Как се справяш с хейтъри и тролове?
Не съм имал много нападки от такива, гледам да не хейтя обратно. Когато някой има различно мнение, няма проблем, нищо лошо няма дори да не се съгласи изобщо с това, което казвам. Никога няма да отговоря на хейтър, който личностно ме напада или пък който ме обижда. Отговарянето на хейт с хейт прави още повече хейт, а от това никой не печели. Предпочитам да остана в по-чиста позиция, отколкото и аз да правя същото.
Какво мислиш за платените блогъри?
Досега не съм имал подобен тип взаимоотношения с никого, никой не ме е молил да пиша за него в блога си. Няма нищо лошо в това, когато си откровен и посочиш, че за статията ти е платено. Например с удоволствие бих писал ревю на Google Glass. Ето, ако случайно от Google ме четат − ще пиша откровено, но справедливо ревю на Google Glass, защото много искам да ги пробвам. Ако нещо не ми е интересно, трудно мога да се навия да го отразя.
Кое качество най-много харесваш у себе си?
Добронамереността към хората, към различните, включително и към тези, които не са добронамерени.
А кое изобщо не?
Това, че гледам да угодя на максимален брой хора, в смисъл да се съобразявам с тях.
Как се справяш с пяната на дните?
Опитвам се да не си задавам много въпроси, а да се възползвам максимално от това, което се случва на момента, и да го направя по най-добрия начин.
Кой е героят на нашето време?
Информираният човек с позиция, който се бори за нея.
Ти чувстваш ли се герой?
Не, но ми се ще с нещата, които правя, да вдъхновявам и други хора да правят същото.
Какво слагаш в пилешката супа за душата?
Много тъжна музика, защото човек трябва да се уравновесява. Равновесието е между две противоположни неща. Не може да си постоянно усмихнат.
Колко процента сиво има в България?
С Иво или сиво (смеем се)? Ами мисля, че има доста. Не обичам да обвинявам и да казвам, че нещо се е случило, защото сме тъпи или защото хората са тъпи, напротив, хората не са тъпи. Имаме предостатъчен процент сиво в България − въпросът е, че го ползваме за нещата, които най-много ни харесват.
Рядко осъзнаваме, че всъщност, ако участваме по-често в обществения живот, това ще направи средата за всички ни по-хубава и ще сме много по-щастливи. Сега всеки си гледа собствената къщичка, собствения мироглед, сложил си е едни капаци и не се интересува, не иска да се занимава, но хората не са тъпи.
Слагаме точка, но само за днес, защото следващия петък ще публикуваме втората част от интервюто с Иво. Тогава ще разберете какво мисли той за случващото се в България и какво предизвикателство имахме за него. Не ни пропускайте!